6.30 сутринта. Три будилника звънят. Три сенки скачат като пренавити от леглата, още е тъмно, но никой не се сеща да светне лампата. Чак, когато се сблъскваме на входа на банята, се събуждаме, но две от сенките рекушират и се връщат в стаята. Третата хлътва в малката светла цепнатинка, която бързо изчезва, и отново настава тъмнина.

 Суетим се, без да казваме нищо. До 7.30, когато бавно се разбуждаме и аз започвам да подвиквам, като че ли в краката ми се мотаят две деца. Косата ми не стои! Направих грешката да я изсуша със сешоар и сега малки косъмчета стърчат от всички страни. Реввам предвидливо сега, защото по-късно ще съм с грим и няма да е възможно. Иван ме успокоява, Андреа се къпе. Иван си подсвирква цяла сутрин, направо плава из стаята. Явно снощното изпълнение си е изпълнило предназначението и напрежението у него е спаднало.

 - Чакай, чакай… - казва ми той и се опитва да ме хване за рамото, но аз бързам и нямам време за обстойни успокоения. – Какво толкова е станало? Виж, косата ти е добре. Ето, виж, вземи гела ми.. Ще пригладим това така. Видя ли? Вече е добре. Избърши се, сложи си още малко крем на лицето.

- Защо? – отговарям аз почти истерично. – Нещо не е наред с лицето ми?!

- Не, не. Всичко е ок. Просто, за да се почувстваш по-добре. Нали жените все обичат да се цапат с нещо. Женска му работа! - добавя той почти сърдито.

 
- Сложи си още малко розово на лявото око. – решава той след малко. – Не на това това ляво, на другото ляво.

 
- Наистина ли смяташ да се облечеш така? Да не си секретарка? Махни, ако обичаш този костюм, дай нещо по-светло.

- Така? – питам аз и слагам една бяла рокля пред себе си.

- Ето това е рокля! Не като онзи безличен парцал.

 Аз го поглеждам лошо и той вдига ръце. За момент се губи от полезрението ми и след малко се връща с три кафета.

 След петнайсет минути седим кротко и пием кафе. Аз пуша цигара след цигара. Иван не смее да се обади. Андреа се опитва да разведри нещата, задълбочавайки се в "добрите стари времена".

 На ушите ми се поклащат блестящи обици – не твърде големи и не твърде малки. Ноктите ми са лакирани в бледо розово. Нося любимия си парфюм – Bvlgari Omnia. Деколтето ми се маркира от кръгъл медалион в тон с обиците. Иван вади апарата и ме снима.

 - Я да видя как е станало?

 И изведнъж се чувствам прекрасно. Хубава съм. Този Ален ще го забележи и дори само заради това всичко ще мине гладко. А ако не – значи не си е заслужавал. Иван забелязва, че започвам да се усмихвам и понечва да метне ръка през рамото ми, но после сякаш се отказва.

Тъкмо потегляме с таксито и запяваме единствената песен за Париж, която знаем, и телефонът на Андера звънва. Тя е връзката ни с външния свят. Докато разговаря, разбирам от нейните картки: „Да. Няма проблем. Разбира се.” Че е време да дам знак на таксито да спре.

 - Какво стана?

- Забърсаха ни. В момента мосю Матио имал важна среща -  разбирай: „Не си е доспал от снощи”. Имали сме късмет, защото за сметка на това ни канел на късен аперетив – в 6 часа във ВИП залата на Риц.

 Тези звезди нямат никакво въображение. Риц, Хилтън… като че ли няма други хотели. Бас държа, че Бегбеде отсяда на колоритни, непознати места и при това си говори с гостите на хотела или ги черпи с питиета. Слизаме от безбожно скъпото такси и решаваме да закусим на Мон Мартр – къде другаде!

 А там, в този различен свят от малки криволичещи улички, тесни магазинчета, тротоари, на които едва се разминаваме от масите на кафенетата, преставаме да бъдем журналисти и отново ставаме Адриана, Андреа и Иван. В далечината се виждат белите куполи на Сакре Кьор – построена преди векове накрая на Париж, а сега туптяща директно в сърцето му. Поръчваме „Традиционна закуска” – кроасани, мармалад, кафе, но това не са просто кроасани, мармалад и кафе, а истинско живо късче Франция. Небето е чисто от облаци, пече френско слънце и стопля есента и ние сме истински щастливи.

- Само на теб може да ти се случи подобно нещо – заявява Андреа с пълна уста.

- Какво? Да ми откажат среща ли?

- Не, да се съгласят. Когато ме накара да ти превеждам кореспонденцията, честно казано, реших, че това е поредната глупост.

- Благодаря.

- Наистина! Мислиш ли, че са много хората, които биха успели в това?

- Знаеш какво мисля. Мисля, че не са много хората, които биха посмели. Всеки си казва: Не е възможно. Няма да стане.

- Аз така бих си казала.

- А аз бих казал да се разходим надолу – казва Иван, които е приключил със своята закуска и с част от моята.

 Но ние се ослушваме, стои ни се така – на малката кръгла масичка, със столове обърнати към улицата. Парижани са любопитни (да не кажа нещо друго). Всички столове в кафенетата са обърнати напред, за да не се пропусне нито един минувач. Седят, пият кафе от малки чашки и оглеждат кой с какво е облечен, кой с кого върви… Някаква странна смесица от освободеност и консервативност.

- Оооо, Шан-з-Елизе – грачим отново, но този път шофьорът ни поглежда лошо. Явно не му харесва произношението ни. Андреа само се подсмихва и отказва да пее с нас, макар че има много хубав глас. Срамува се.

Триумфалната арка остава встрани от нас. А пред нас - хотел Риц. Пиколо отваря вратата на таксито. Иван подава пари през предното стъкло. Андреа обяснява нещо и ни повеждат по безкрайни коридори с килими, меки като дивани. Стъпките потъват в тях. И колкото по-красиво става около нас, колкото мек е килимът и са скъпи картините по стените, толкова повече повдигам брадичка и ставам неотменна част от това място. Аз съм част от този свят. Идвала съм тук хиляди пъти. Консиержът, пиколото, дамите в костюми, които сменят чаршафи и почистват – всички са тук заради мен. Усмихвам им се леко, но не прекалено. След мен остава лек повей на парфюм. Влизаме в малка зала с декоративни тапети, картини, две статуетки на претенциозни поставки се сливат със стените. Празно е, ако изключим сервитьора, който ни посреща, сякаш сме негови роднини, отнася саката, придържа столовете, предлага напитки. Ние отпиваме, а тъй като има и пепелник си позволявам да пуша, надявайки се, че противопожарната инсталация няма да изсипе един тон вода отгоре ми. Нищо подобно не се случва. Хилим се едни на други, припяваме си, но по-тихичко.

 - Всъщност според вас кой е редно да плаща? – питам аз с леко притеснение. Ако трябва да покриваме сметката, ще трябва да се лишим от три месечни заплати. Съответно по три.

Вратата се отваря и влиза жена на средна възраст, облечена в костюм, подобен на този, който Иван ме накара да сменя сутринта.

 - Не се притеснявай. Имам кредитна карта. После ще му мислим – прошепва набързо Иван и става, за да се ръкува. Отива му. Изглежда така, сякаш тази зала е кроена за него. Усмихва се уверено и ведро, без следа от притеснение, изчаква жената да се настани срещу нас и отново сяда.

 - Bon soir! Comment s"est passй votre voyage?

- Bien, merci – отговаря Андреа чинно.

 Колосът още го няма, за това ние седим и разменяме любезни фрази.

„Харесва ли Ви в Париж?” 

„Париж по това време на годината…”

„Извинявам се, че мосю Матио закъснява, но вчера …”

„Да поръчаме още кафе? Малко сок или вода?”

 Иван започва разговор, разказва истории за разни пътувания и аз съм му благодарна. За това, че не се е изчервил като мен – моите бузи са отвратително пламнали – и за това, че е облякал костюм, с който изглежда съвсем прилично. Толкова прилично, че ми се струва, че французойката започва да кокетничи. Тя говори английски – голямо облекчение – и се представя като част от екипа агенти.

 Ален влиза след втората чаша вино. В седем часа.

(продължение)